Интервю с Виктория Гърдева

Виктория Гърдева е човек на изкуството. Завършила е престижния лондонски университет Trinity Laban Conservatoire of Music and Dance и се занимава с танци, хореография и преподаване на пилатес. Освен това е фотограф, любител на пътешествията и бивш възпитаник на „Американски колеж - Аркус“.

1. Как започна пътят Ви в танца и имаше ли момент, в който осъзнахте, че това е „Вашето нещо“?

Бих казала, че целият ми живот е бил свързан с движение в една или друга форма, а танцът просто се появи в точния момент и запълни тази вътрешна нужда. Започнах съвсем малка - най-вече защото не спирах да танцувам пред телевизора, докато гледах шоутата, и майка ми реши, че е време да направи нещо по въпроса. Така започнах хип-хоп в The Center, където Мили ме пое под крилото си за много години. Ако попитате нея дали съм имала особен талант като малка, вероятно ще ви каже, че не е имала чак толкова големи надежди за мен, хаха. Истината е, че не съм от децата, на които всичко им идва естествено. При мен имаше много труд, постоянство и желание. Когато по-късно нещата започнаха да ми се „получават“, хората виждаха само резултата и казваха: „Уау, много си талантлива.“ Но аз винаги съм се усещала по-скоро като човек, който е работлив, отдаден и влага сърце във всичко, което прави. Години по-късно, на 14, реших да пробвам балет. Обикновено хората започват много по-рано, така че аз бях късен старт, но желанието ми да уча надделя. Точно тогава дойде и ковид, а аз не спрях да взимам онлайн класове от преподаватели по целия свят. Това много ми отвори съзнанието и започнах да си представям как танцът наистина може да бъде моят живот. Имаше и съмнения - нормално е. Математика, биология, „вземи нещо по-сериозно“… Познато, предполагам. Но аз знаех, че мога да се справя с много неща. По-важният въпрос беше: на какво съм готова да посветя живота си? Родителите ми ме подкрепиха много, вече преподавах в The Center, работех, учех, тренирах и постоянно тичах между ангажиментите си. С помощта на много хора около мен започнах да кандидатствам в университети в Лондон. А кога разбрах, че танцът е „моето нещо“? Честно казано, не мога да посоча точен ден или момент. Но помня много ясно как от един етап нататък просто знаех, че това винаги е било и завинаги ще бъде моето нещо.

2.  Кога танцът премина от страст към професия и какво Ви помогна да направите тази крачка?

Истината е, че преподавам от 14-годишна, така че тази граница при мен се размаза доста рано. Нещо много важно за мен е, че въпреки че танцът се превърна в професия, той никога не е преставал да бъде и страст. Боря се със зъби и нокти това да не се променя. Винаги съм имала повече от едно нещо в живота си, с което се занимавам. Докато учех в Лабан, се квалифицирах и като пилатес инструктор - един изключително красив метод, който според мен е незаменима част от живота на всеки танцьор. Обожавам да преподавам и усетих, че това е добра инвестиция - нещо, което мога да работя от всяка държава, да ме движи, да ми дава свобода и да ми позволява да се адаптирам бързо. За мен това е голямата красота - да имам свободата да танцувам повече, да преподавам повече, да снимам, да се развивам в различни посоки. Никога не ми е скучно.

3.  Каква роля изигра „Американският колеж - Аркус“ за развитието Ви - не само като артист, но и като личност? А Trinity Laban Conservatoire of Music and Dance?

„Американският колеж - Аркус“ беше училище с много отворени преподаватели към креативни хора, а това не е нещо, което се среща навсякъде. Много от учителите ме подкрепяха в това, което правех, въпреки че не следвах най-традиционния път и не винаги избирах посоката, която им се искаше за мен. Аз, от своя страна, влагах много в ученето, защото ми беше интересно. Често пътувах за участия, имах работа, но винаги получавах разбиране.

Trinity Laban беше мястото, където бих казала, че се превърнах от ученик в артист. Първо, заживях сама в Лондон и започнах да уча нещо напълно ново за мен - съвременен танц. Живеех с мотото „fake it till you make it“ и дълго време никой не знаеше колко малък е всъщност опитът ми в съвременния танц. Благодарна съм, че получих този шанс и през трите ми години там грабех с шепи всичко, което университета ми предлагаше. Три години по-късно светът ми стана много по-богат - откъм хора, знания, опит и дълбочина в страстта ми. Обожавах дните си там. Имаше и съмнения, и контузии, но именно това ме изгради. Не бих заменила тези години за нищо.

4. Какво Ви дава танцът днес - емоционално, физически и творчески?

Танцът ми дава почти всичко, от което имам нужда на лично ниво. Дава ми свобода, позволява ми да изключа главата си от ежедневието и ми носи едно трудно описуемо удовлетворение. Благодарна съм, че тялото ми се движи заедно с мен и не ме изоставя, въпреки че го подлагам на много тежки дни.

Той ме изпълва и ме кара да се чувствам жива. А към днешна дата усещам и как целият труд през годините започва да се отплаща. Днес вече не нося същото напрежение всичко да бъде перфектно. Преди постоянно се сравнявах с този или онзи, а сега се опитвам да дам най-добрата версия на себе си - с моето тяло, моя опит и моята личност. Перфекционизмът е неизменна част от живота на танцьора, но един зрял танцьор се различава по това как се справя с напрежението от това всичко да е перфектно.

5. Какво е най-голямото предизвикателство в професията Ви и било ли е то причина да искате да се откажете?

Единственото нещо, което би могло да ме откаже, е, ако тялото се откаже вместо мен. Това би бил най-тъжният ден в живота ми. Но и тогава вярвам, че бих намерила начин танцът все пак да остане част от живота ми, макар и по друг начин. Не бих се отказала заради емоционална трудност. Ако нещо вътре в мен не е наред, по-скоро бих потърсила начин да променя интензитета, да разбера какво се е променило и как да го впиша в живота си, без то да ме кара да се чувствам зле.

6. Какво Ви вдъхновява?

Най-вече хората - семейството ми, приятелите ми, дългите разговори, това да давам знанията си на другите, да танцувам с хора, да снимам хора, да имам усещане за принадлежност. Мисля, че средата може да бъде едно от най-вдъхновяващите неща за един артист. Освен това музиката, книгите и всякакъв вид изкуство винаги са ми служили като извор на вдъхновение.

7. Как съчетавате различните си интереси – пътуване, фотография? Има ли други, за които не знаем?

Постоянно търся баланс в живота си. В момента пътуването, фотографията, танцът и преподаването по някакъв начин много красиво съжителстват в ежедневието ми. Успявам да намирам време за всичко това и това ме кара да се чувствам така, сякаш всеки ден е нов, различен и пълен с изненади.

Нов интерес за мен е тенисът. Никога преди не бях хващала ракета, а преди няколко месеца почувствах нужда да започна да уча нещо ново. Разбира се, избрах едно от най-трудните неща, но ми носи огромно удоволствие. Това е време за мен самата - не е работа, а просто нов начин да откривам как тялото ми може да се движи.

8. Как социалните мрежи влияят на изкуството днес според Вас?

Според мен те са в основата на голяма част от това, което днес се създава и разпространява, особено в танцовия свят. Социалните мрежи направиха изкуството много по-достъпно - дават възможност на артисти от всяка точка на света да споделят работата си, да намират вдъхновение и да изграждат общности. Разбира се, има и предизвикателства. Понякога скоростта, с която консумираме съдържание, ни кара да обръщаме повече внимание на краткия ефект, отколкото на дълбочината на самото изкуство. Но въпреки това смятам, че ако ги използваме осъзнато, социалните мрежи могат да бъдат изключително силен инструмент за творчество, свързване и развитие. Лично за мен социалните мрежи са били и начин да откривам нови артисти, нови идеи и хора, с които иначе вероятно никога не бих се срещнала.

9. Кое е най-запомнящото се място, на което сте танцували или пътували?

За мен любимата сцена през последните три години беше тази на Trinity Laban - Bonie Bird Theatre. Още от първата година имах възможност да работя в много професионална среда във всеки един аспект. Дори през лятото на първата си година стажувах там и опознах отблизо цялата система - осветлението, проходите, мостовете над сцената, всички възможности на пространството. В един момент се бяхме „опознали“ толкова добре, че това място се превърна в едно от любимите ми за танцуване. Генерално всяка сцена за мен е запомняща по различни причини. Не сцената прави преживяването ми, а хората, хореографията и атмосферата.

10. Как изглежда успехът за Вас и какво мечтаете да постигнете оттук нататък?

Това е въпросът, на който ми отне най-много време да отговоря, защото честно казано рядко съм се замисляла как точно дефинирам успеха. Дълго време бях толкова фокусирана върху процеса, че не съм си поставяла конкретна крайна точка. На този етап бих казала, че най-големият успех за мен би бил да продължа да танцувам по един или друг начин до края на живота си. Тялото ми да ми позволява да правя това, което обичам, а аз да не губя любопитството и желанието си да се развивам. Да имам възможности да бъда на сцена и да споделям част от себе си с публиката винаги ще бъде нещо много специално за мен. Мечтая да създавам, да работя с талантливи и креативни хора и да бъда част от процеси, от които излизам по-богата - с нови знания, нови гледни точки и ново вдъхновение. Ако след години все още се събуждам с желание за това, което правя, и усещам, че продължавам да раста като артист и човек, мисля, че ще мога да кажа, че съм постигнала своята версия на успеха.

11. Ако животът Ви дотук беше танцов стил, кой би бил той и защо?

Вероятно waacking. Не защото го танцувам най-много, а защото носи една енергия, която много ми прилича на начина, по който живея. Бърз е, малко хаотичен, емоционален, смел и няма особен интерес към това да стои на едно място. Животът ми досега винаги е бил пълен с много различни неща едновременно - учене, работа, преподаване, танци, пътувания, нови интереси. Понякога отстрани вероятно изглежда като абсолютен хаос, но за мен в него има логика и много свобода. Обичам да пробвам нови неща, да се хвърлям в ситуации, за които не съм напълно готова, и да вярвам, че ще намеря пътя по време на самото движение. Мисля, че точно затова waacking ми пасва толкова добре - той е едновременно експресивен, малко драматичен, много жив и никога скучен - точно както бих искала да продължи да изглежда и животът ми.

Провел интервюто: Елица Ангелова