Полет (стихотворение)

Когато огънят най-после връща се

и животът ти криле разпери,

чуваш тътена на тварите, жадуващи

твоя срив пореден гневен…

Ала пламъкът веднъж запален,

трудно у теб би угаснал.

Всеки дъх, всяка треска разгаря,

опустошава тази гад без ред.

Но ти дишаш да гориш,

а не за да убиваш;

ти кипиш, а жарта идва

от любов, не от омраза.

Поемаш въздуха дълбоко,

за да трепнеш и да полетиш.

Ръце отпускаш и отърсваш

тялото си, за да чувстваш.

Затваряш очи срещу слънцето

и лицето си нежно отпускаш,

лъчите меки да те галят,

за да знаеш, че живееш.

Оставяш мастилена следа

и товара си записваш,

не за да мълчиш и глъхнеш,

а да усетиш кръвта как се стича.

Крещиш и пееш с вятъра.

И той те чува, и те слуша,

защото той поне разбира -

нали свободен все тъй вика!

Ти тичаш като него,

препускаш през полето.

Скачаш и се изморяваш,

за да чуеш как сърцето бяга.

Смееш се и се усмихваш

на детето живо в теб,

но не за публика жадуваш,

искреност бяла сънуваш.

Стоиш като човек и гледаш,

зелена свежест ясно виждаш -

нали потоци и слънце сливаме.

Реки изплакани, тъгувани,

ала и топли спомени изпитани.

Книгите на рафта

И тъй събират прах

книгите на рафта -

словата им нечути

със думи неизречени.

Други - изоставени,

обичани, после - забравени,

с нагънатите страници,

със скъсани корици.

От любов са променени -

отворени, разлиствани,

със страст прочетени, разнищвани,

едвам затворени, но все оставени.

Особената, ярка книга

прочетена е само от ония -

търсачите на бързо четиво,

но епилог така и не достигат.

Не това желаех,

ругаейки все навред:

,,На поет му трябва мъка,

нека изкуството аз бъда…”

Магдалена Бояджиева